Един от учениците ти беше той тогава,
тъй верни, следваха те теб навред.
И слушаше той жадно твойто слово,
да разбере нуждаеше се делото ти ново.
Надяваше римляните да прогониш,
свободно царство ти да възвестиш.
Но не за царство ни разказа тука на земята,
а в небесата щеше да се извисиш.
Съмнения човешки във душата,
наместват се те щом им позволиш.
Разкъсаха те в миг когато слаб си,
във вярата съмнението се всели.
Че силни бяха враговете,
облечени във броня, тъмни, зли.
И ти да призовеш очакваше към меча,
но каза Господ, ризата ми тук вземи.
И каза още, ако някой теб удари,
с шамар лицето ти възпламени.
Не се гневи, а призови го,
страната друга моя удари!
И меч не носеше във свойто слово,
за покаяние говореше, за мир.
На кесяря монетата със лик е,
на него значи тя принадлежи.
Размина се очкване с реалност,
не срещнаха се думи със дела.
Доведе той палачите ведната,
предаде те, не се поколеба.
Доведе ги в градината среднощна,
разказват старите маслини и до днес това.
Целуна те и знак им даде, тоз е,
а за награда сребърниците в кесия взе.
Отведоха те, другите се скриха,
в градината остана Юда сам.
И каза си, о Боже що направих,
за туй аз сметка трябва да си дам.
Просветна му в нощта и сякаш ден бе,
избистри се за миг обърканата му глава.
Дойде той тука нас да ни спаси от греховете,
ала предадох на палача чистата душа.
И разкаяния, конвулси тялото обвиха,
кесията захвърли, сребарниците дрънчат.
С въже надянато на шията увисна,
и път напред не виждаше, зад него бе тъма!
И всичко що спасителят предрече,
то сбъдна се до сетния си миг.
На Юда отредено бе предателят да стане,
и днес ехти от болка още жалният му вик!
© Петър Петров Все права защищены