Един от учениците ти беше той тогава,

тъй верни, следваха те теб навред.

И слушаше той жадно твойто слово,

да разбере нуждаеше се делото ти ново.

Надяваше римляните да прогониш,

свободно царство ти да възвестиш.

Но не за царство ни разказа тука на земята,

а в небесата щеше да се извисиш.

Съмнения човешки във душата,

наместват се те щом им позволиш.

Разкъсаха те в миг когато слаб си,

във вярата съмнението се всели.

Че силни бяха враговете,

облечени във броня, тъмни, зли.

И ти да призовеш очакваше към меча,

но каза Господ, ризата ми тук вземи.

И каза още, ако някой теб удари,

с шамар лицето ти възпламени.

Не се гневи, а призови го,

страната друга моя удари!

И меч не носеше във свойто слово,

за покаяние говореше, за мир.

На кесяря монетата със лик е,

на него значи тя принадлежи.

Размина се очкване с реалност,

не срещнаха се думи със дела.

Доведе той палачите ведната,

предаде те, не се поколеба.

Доведе ги в градината среднощна,

разказват старите маслини и до днес това.

Целуна те и знак им даде, тоз е,

а за награда сребърниците в кесия взе.

Отведоха те, другите се скриха,

в градината остана Юда сам.

И каза си, о Боже що направих,

за туй аз сметка трябва да си дам.

Просветна му в нощта и сякаш ден бе,

избистри се за миг обърканата му глава.

Дойде той тука нас да ни спаси от греховете,

ала предадох на палача чистата душа.

И разкаяния, конвулси тялото обвиха,

кесията захвърли, сребарниците дрънчат.

С въже надянато на шията увисна,

и път напред не виждаше, зад него бе тъма!

И всичко що спасителят предрече,

то сбъдна се до сетния си миг.

На Юда отредено бе предателят да стане,

и днес ехти от болка още  жалният му вик!