Защо когато имам най-голяма нужда,

няма никого около мен?

Защо когато болката е най-голяма,

самотата ме обгръща с пълна сила?

Откак се помня, вярвах в любовта

и чаках да почука на вратата.

Откак се помня, за това копнях,

исках да усетя, че живея.

И ето че дойде – за твърде кратко,

показа ми нагледно що е тя.

Отлетя така, както бе дошла,

изневиделица, преди да разбера!

Обещаваше, че вечно ще остане,

ще топли дните и нощите ми цял живот.

Че завинаги ще бъдем ний опора,

с човека, чрез когото прояви се.

Но времето отвори ми очите,

разбрах, че всичко преходно е тук.

Не любов, а просто увлечение!

Не любов, а временно заслепение!

Обичаш ли ти искрено и чисто,

не трябва да изчезва нивга това.

Но ето че се случи и отново,

останах сам-самичък на света.

Как да повярвам отново в любовта?

Как да повярвам, че на този свят

има друго, освен хронична самота?

Сбъдват се мечтите, но за кратко!

За миг бях най-щастлив на света,

а после мъката ми се завърна

по-силна, отколкото е била.

Защото вече знам какво е някой

всяка сутрин да ти казва „обичам те“.

Това бе дар от Бога – временен за жалост,

а вече нищо не ще е както преди.

Преди вярвах, тайно се надявах,

мечтаех си и си го пожелавах.

Вече нямам сили да обичам,

нямам вече сърце и душа...

само една празнота и нищо друго.

Знам, че съм самичък на света.