Защо когато имам най-голяма нужда,
няма никого около мен?
Защо когато болката е най-голяма,
самотата ме обгръща с пълна сила?
Откак се помня, вярвах в любовта
и чаках да почука на вратата.
Откак се помня, за това копнях,
исках да усетя, че живея.
И ето че дойде – за твърде кратко,
показа ми нагледно що е тя.
Отлетя така, както бе дошла,
изневиделица, преди да разбера!
Обещаваше, че вечно ще остане,
ще топли дните и нощите ми цял живот.
Че завинаги ще бъдем ний опора,
с човека, чрез когото прояви се.
Но времето отвори ми очите,
разбрах, че всичко преходно е тук.
Не любов, а просто увлечение!
Не любов, а временно заслепение!
Обичаш ли ти искрено и чисто,
не трябва да изчезва нивга това.
Но ето че се случи и отново,
останах сам-самичък на света.
Как да повярвам отново в любовта?
Как да повярвам, че на този свят
има друго, освен хронична самота?
Сбъдват се мечтите, но за кратко!
За миг бях най-щастлив на света,
а после мъката ми се завърна
по-силна, отколкото е била.
Защото вече знам какво е някой
всяка сутрин да ти казва „обичам те“.
Това бе дар от Бога – временен за жалост,
а вече нищо не ще е както преди.
Преди вярвах, тайно се надявах,
мечтаех си и си го пожелавах.
Вече нямам сили да обичам,
нямам вече сърце и душа...
само една празнота и нищо друго.
Знам, че съм самичък на света.
© Янко Трендафилов Всички права запазени