И това оскъдно откъм сбъдвания лято,

буревестно прелетя през орбитата ми,

докато очите ми впити в празнотата

очакваха жарта на изгрева ти.

Но ще продължа поне още вечност

да споделям изнурените си сетива

с унинието на прежълтяващите хоризонти.

Поколения мразещи ме мисли-еднодневки

ще се стремят яростно да се покрият с тен

от язвителното тлеене на самозаблудите ми.

Ще късам сънищата си по дължина,

ще заключвам сълзите си в юлска лава

и може би един ден - кой знае -

това проклето затъмнение,

гризящо мълчаливо чувствата ми,

ще се свлече изплашено и засрамено

от грохота на тичащите ти глезени,

открили пътечката от сърдечни трохи,

която с бонзайско търпение

пазя само за теб...

На зигзаг извито е лятото

и тялото ти паяжинно пружинира

обитавано от безброй отсъствия.

Не ме е грижа, че прогонваш умело любовта

със старанието на грациозен маг,

пестеливо пропускаш всякакъв намек за това.

Миазмената ми същност разплисква

дори и дълго удържаната наплашена нежност,

която ще прелее в един страшен миг –

беззвучен,

прокълнат,

неразпознаваем.

После ще си тръгна,

а след мен ще се развява

само едно пропукано „обичам те”–

дълго да боли,

дълго да тежи.