Пере си ризата бяла на реката, с която жънеше и
вършееше през летата. Пере и пее. Пее и пере.
Тя това може-да рисува с песен меандрите на душата.
Вярва,че по криволичещите линии на съдбата
зреят житата. Чака си късото слънце - да я стопли.
Още е топло. Ще изсъхне ризата й, така както
съхнат наесен листата.
Една песен си знае и нея си пее, откак люлка я
залюляла преди завоя на реката, в зелена ливада.
Пълни на душата хамбара, с напукани шепи и
ехото връща нейната песен със звука на чинара.
Събира съчки и пали огнище. Хляб да меси.
Печен на подница под връшник. Житената питка
така става. Така с небето се разговаря.
После ще я търкулне през девет планини, че да има
трошици за всички птици.
А - в десетата е кладенчето, което на дъното
пази сълзичката на сърничката и паричката -
пендара на дните за всички ни.
Гледа си козичките и ги чака с менче бяло мляко
в ръка да се върнат у дома. Туй е белота.
Всяка на рогцата си има панделка червена -
лична мома, пременена.
Жетварката - цяла Вселена , с любов озарена.
Тихо, приказката да не свършва, че ще събудим
лисицата!
10.10.2023г
© Тодорка Атанасова Все права защищены
Произведение участвует в конкурсе: