ПРОЩАВАМ
Телефонът издайно звъни -
мъжът ти от тебе грубо го грабва.
Грешка е, говоря – сякаш насън,
а думите му дялкат като брадва.
От устата му се лее помиен поток.
Залива ме дългата речева смрад.
Чествам живота груб и жесток.
Прощавам. Не е роден той в град.
При него се върна. Нямаш крила.
Споменът като камшик плющи...
Прощавам. От мене не става скала.
Още ли помниш нашите нощи?
Да прощавам дядо ми завеща.
Помниш ли целувките страстни?
И толкоз любими - малки неща...
Без обич оставаш нещастна...
© Мимо Николов Все права защищены