Светлина мъждука тъжно
на скалите, далеч от прибоя.
В спомени назад се връщам,
там помоли ме да стана твоя.
...
Там вълните мокреха краката,
възбуждаха и всички сетива.
Напираше в душата радост непозната.
... Опъна на лъка мократа тетива.
Право в сърцето ми изпрати
с думи, пясък и вода,
рисуваше ми замъци в позлата...
На тронната ми зала в душата
кода разгада.
И чувах нейде неизвестно
музика в моята душа.
Огромен, позлатен оркестър -
цигулки, флейти, виончело...
всяка фибра всмукваше звука.
Конен тропот кат в уестърн,
рицар в дуел умело
извоюва свойта свобода.
Руски бал и много танци
и после, изведнъж,
бедното момиче с менци
пренесе ме из цъфналата ръж.
Картини в съзнанието си рисувах,
пренасях се нишир и длъж,
представях си, мечтаех и умувах
за живота предстоящ с моя мъж.
...
Ти затвори ми очите с длани,
посочи пътя за напред.
Говореше ми думи неразбрани,
казваше, че всичко е наред.
"Пристигнахме" - отвьрна ти
и нежно ме погали по лицето.
Морски бриз в ушите ми шепти,
пееше любовна песен.
Казваше - за мене си мечтал,
доведе ме далече от прибоя,
подари ми пръстен с опал,
помоли ме да стана твоя.
В този миг душата ми разнежи,
разбушуваха се в мене всички чувства.
Гледаше ме с поглед нежен,
обгьрна кръста ми с ръка изкустно.
Любеше ме на скалите,
там, сред морска пяна.
Над нас прелитаха орлите,
не подозирах твоята измяна.
...
Мислех си, че всичко е вьлшебство,
че вълшебен е светът за нас.
Вълшебно бе и мойто детство,
споделено с теб до сетен час.
А твоятя стрела заби се
с ужас право в гърба.
От болка аз крещя: "Върви си",
не заслужаваш и една сълза.
...
Онзи ден, сред много страст,
паднал пръстена с опал.
Погледът, изпълнен с власт,
гледаше без капка жал.
...
И ето, там, насред скалите,
светлина мьждука тьжно,
пред свидетели - орлите
спомени назад ме врьщат.
Илюзия ли всичко беше? -
през сълзи аз шептя.
Нали в любов се ти кълнеше,
а с орлите отлетя.
© Гергана Златева Все права защищены