Светът умира... Тъжно е, нали.
Частица малка съм, която я боли.
Загледан в пясъка са хиляди съдби.
Зрънца от горди, непристъпни планини.
Раздухва вятърът в пустинята мечти.
Пресъхнал кладенец, отдавна не вали.
По пътя топки от изсъхнали треви.
Оставени на дюните са скелети коли.
Стърчат руини от бетонни пещери.
Така е тихо, самотата ми крещи.
Светът умира... Само пясъкът остава...