Ти спътницо, отново нас ориса
със мисли будни, със въпроси тежки
и вместо от съня да бъда слисан,
във теб се взирам, търся свои грешки.
Блестиш високо и нощта огряваш,
от твоята прегръдка сме пленени.
Защо съня ни, кръгла, пак смущаваш?
Превръщаш ни във диви, разярени.
Напрягаш ме и аз неволно чувствам
Вина човешка – трябва да призная,
щом пълна светиш, аз безмълвно буйствам,
до изповед доведе ме накрая.