Любовта си замина - нахална и гола
с онзи, първия, есенен дъжд.
И окапа небето. Всички горди тополи
ослепяха. И то изведнъж.
Тишината без птици шепти прозаично -
търси летния истински смях.
В едно тъжно море диша цялата вечност
и руши всеки спомен на прах.
А пък тя, любовта, грабна яркото слънце
и светът в шепа шума се сви.
Намали се денят като грахово зрънце
и така цялата зима ще спи.
Ще сънува красиво как са ярки звездите
под завивка от кал и бетон.
Ще кръстосват по улици сиви мечтите -
може би, ще си търсят подслон.
Любовта си замина. Намигна под вежди.
Най-нахално си взе младостта.
Всяка есен си тръгва, но оставя надежди
- да я чакаме пак с пролетта.
© Деа Все права защищены