Мисля си след извървени пътища

за времето останало пред мен,

аз да тръгна по пътечка мъничка

и само цветен да е моят ден.

Да мога да избягам надалече

и нищо, че ще бъда пак сама.

Звездите да ми светят късно вечер,

завита от небето да заспя.

В зорите билки дъхави да бера,

да ги направя на красив венец

и пак усмивката си да намеря,

забравила за вчера – само днес…

Да бъда птица литнала в небето –

птица, но не с пречупени крила,

и с онзи порив днес отново, дето

издига ме над цялата земя.

Да спра до някое поточе бистро

а то, забързало се закъде,

да се наплискам със водата чиста

да нося безметежност в моя ден.

Дали ще мога аз така – едва ли.

без трепети, без майчина сълза

и без мечта политнала в безкрая –

това не искам и не мога - знам.

Ще тръгна, ще въздишам и ще мръзна.

По моята пътека ще вървя.

Със зимата във мене да замръзна,

но себе си да съм,  дори сама!...