Ако крясък на птица е утрото,              

то какво е небето без болка?                 

В тишината до комина порутен            

заблестяло парчето осколка                  

само знак за отминала буря е,               

тъмен екот от огън и пръсти.                

Светове, настрани прекатурени           

през руини и ледени пръски                 

чакат милост, ръмжат ветровете им –  

безразсъдно пилени нощеска,               

лудостта и страстта на крилете им,      

на зениците златната  треска.               

Как цяла нощ в тая пуста небесна        

надлъж, нашир кръстосва сеячът          

със шепа звезден едрозърнест овес,     

а на утрото чух го да плаче,                   

че не поникват стръкове – ялови         

и нефелни са всички усилия.                

А пък времето – ей, на превала е,        

песечинките вече изтичат                     

и подир тях пустотата остава –             

ни следа, нито ситна прашинка.              

Сякаш напук на световната слава,        

изтървано – ей тъй, под сурдинка        

ще шепнем, че тук един луд е идвал     

да ни буди душите заспали.                  

Ала мърцина е вил като пукал              

в булеварди и пусти квартали.             

Дни прииждат със кални пороища      

и въртопи с води мъртвородни.

Уморени и не наши пророци

със знамена на чужди народи

се примесват във пъстрилото жежко

и гласа на пожара удавят.

Още утре ще скокнат и тежко

милосърдие ще ни раздават.

Дано ние сме грешните блудници,

хвърлили камък по Господа!

Ако крясък на птица е утрото,

няма как – синевата е болка!