Времето сякаш отдавна е спряло, 

поради някакъв странен, измислен закон. 

В черно, превърна се всичкото бяло... 

душата се скита, а сърце без подслон. 

Тогава се чувстваш ужасно предаден... 

... всичко пред теб е вятър, мъгла. 

Дом е намерило,чувството на прокажен, 

а в теб за живяла болка, тъга. 

И почваш да събираш прашец от луната, 

с него измислена кула строиш! 

Зашиваш с конец всяка рана в душата, 

докато свърши конеца. Докато спре да болиш. 

Тогава разбираш, че за всичко причина си има. 

Изтупай праха! Кръгом! Продължи!

Животът ни дава, а също и толкова взима.... 

И осъзнаваш, че нищичко не ни принадлежи!