РЕЧНА ДЪЩЕРЯ
Треви посивели - мъртва пустота.
Черно поле, далече от света.
Тихо поле, огряно от тъга -
мракът го захлупва с кървава ръка.
Сред полето - черна къща от дъски.
Една-едничка под хиляди звезди...
Къща като гробче, вътре блясва свещ -
някой там се моли с гласец горещ.
Но гласецът пада, чезне, топи се,
и едва-едва с последен дъх крепи се,
от болните устни излиза едва,
но се дави в сълзи. Жестока е нощта.
- Сестричке - шепне момченцето хрипливо -
Бог ни е забравил - върви ни накриво.
Ах, страшен огън ми суши кръвта...
Жаден съм, сестричке! Дай ми вода!
- Братче - през сълзи сестричето шепне -
дай Боже само Бог да ни погледне!
Ти да си до мене - да не съм сама.
А водица няма, свърши през деня.
- Сестричке - братчето очи притваря -
гърлото ми се разкъсва, изгаря.
Как ще изкарам тъй до сутринта?
Моля те, сестричке! Дай ми вода!
- Братче - шепне сестричето примряло -
сляпа нощ сега е. Всичко е заспало.
Дяволски стражи бродят във нощта...
Само на реката има вода.
Ах!! Но реката - Тя я наглежда! -
изкъпана в кръв и в кървави одежди,
в косите - забоден венец от трева...
Дяволско създание - Речна дъщеря.
Как искаш, братче, при нея да отида?!
- Умирам, сестричке! Не мога да те видя...
- Недей, не, братче! Дръж се за миг... -
сестричето пада със отчаян вик.
- Стисни силно-силно моята ръка
и ме чакай, дръж се. Ще ти дам вода.
 Братчето се моли със гласче хрипливо.
Сестричето излиза на полето сиво,
всички жалки птички спят набожен сън,
а нощта е глуха. Страшно е навън.
Мракът си отваря адските очи
и във тях треперят кървави лъчи.
Малкото момиче ужас го души -
сълзи нежно греят в детските очи.
Слага до сърцето малката ръка -
и тръгва напред, към черната река.
Братчето се моли, бяло като свещ,
огън го убива, смъртен и горещ.
Все по-тихо бие детското сърце,
бавно побледнява тихото лице.
Само в двете устни се таи живот -
моли се детето. Моли се на Бог.
А пък на полето, откъснато от Бог,
сестричето се дави във кървав поток.
Над него се свежда някаква глава,
на гаснещ силует, с венец от трева...