Когато погледна в очите на нашия клас,
виждам радост и тъга.
Дълго чакахме този миг,
но днес не е така.
Разделяме се и много ни личи,
че сме тъжни и че много ни боли.
Само спомените ще ни връщат тук, в класната стая,
хич няма да ни е лесно, зная!
Няма да имаме тази свобода,
за нас вече различен ще бъде светът.
Дойде денят,
в който задълженията ни ще се променят.
Звънецът току-що изби!
Нещо в сърцата ни се сви!
За последно чухме ние този звън,
няма да го чуем никъде навън!
Тъжно е! В душите ни вали!
Всеки от нас скърби!
Ще ни липсва всичко тук… дори кавгите.
… Учителите, стаите, шегите…
Как бързо времето лети…
Не чака, а просто си върви!
Кога бяхме първи клас,
а сега пораснали - като за час!
Вече ние не сме деца.
В живота ни ще има по-малко веселба.
Трудното за нас едва сега започва
и всеки сам своя път посочва.
Всички ще са с различни мечти
и сега всеки ще има възможност да ги осъществи.
Неразделни бяхме досега
и заедно преживяхме куп неща.
Дойде моментът всеки да поеме по своя път
и да разгадае всичките тайни на света.
Няма да забравим и за миг дори
приятелите си добри.
Дванадесет години всеки ден заедно всички,
задружни ученици и ученички.
С оценките можем да стигнем далече,
но, за съжаление, няма оценки вече.
Дотук всеки много е научил.
Огромни знания е получил.
От всеки зависи как ще се реализира.
Трудно ще е, това се разбира.
След време ще се срещнем пак,
Да обменим мисли и спомени.
Ще си спомним и за 24 май
и за последните сълзи отронени.
Животът продължава.
За ученическите години - само споменът остава!
© Зорница Алексова Все права защищены