Когато погледна в очите на нашия клас,

виждам радост и тъга.

Дълго чакахме този миг,

но днес не е така.

Разделяме се и много ни личи,

че сме тъжни и че много ни боли.

Само спомените ще ни връщат тук, в класната стая,

хич няма да ни е лесно, зная!

Няма да имаме тази свобода,

за нас вече различен ще бъде светът.

Дойде денят,

в който задълженията ни ще се променят.

Звънецът току-що изби!

Нещо в сърцата ни се сви!

За последно чухме ние този звън,

няма да го чуем никъде навън!

Тъжно е! В душите ни вали!

Всеки от нас скърби!

Ще ни липсва всичко тук… дори кавгите.

… Учителите, стаите, шегите…

Как бързо времето лети…

Не чака, а просто си върви!

Кога бяхме първи клас,

а сега пораснали - като за час!

Вече ние не сме деца.

В живота ни ще има по-малко веселба.

Трудното за нас едва сега започва

и всеки сам своя път посочва.

Всички ще са с различни мечти

и сега всеки ще има възможност да ги осъществи.

Неразделни бяхме досега

и заедно преживяхме куп неща.

Дойде моментът всеки да поеме по своя път

и да разгадае всичките тайни на света.

Няма да забравим и за миг дори

приятелите си добри.

Дванадесет години всеки ден заедно всички,

задружни ученици и ученички.

С оценките можем да стигнем далече,

но, за съжаление, няма оценки вече.

Дотук всеки много е научил.

Огромни знания е получил.

От всеки зависи как ще се реализира.

Трудно ще е, това се разбира.

След време ще се срещнем пак,

Да обменим мисли и спомени.

Ще си спомним и за 24 май

и за последните сълзи отронени.

Животът продължава.

За ученическите години - само споменът остава!