Самота

Отново тъжна и сама,

погледна малката жена.

И с поглед като на дете,

(разплакано във ден студен.)

Тя жално наклони глава

и блесна бялата луна.

Но защо нощта така студена,

я гледаше далече затъмнена.

И сякаш страдаше и тя?

Защото две сърца горяха във нощта,

две сърца, а сякаш са едно.

Две души пленени от любов.

Две очи красиви, ала тъжни,

погледнаха небето и потекоха сълзи.

Но ето малкото момиче гордо стана.

Избърса се, усмихна се, избяга.

И чак сега луната осъзна,

че това дете изгубило е любовта.