Дори не зная как да страдам,

зная само тази мъртва хладина.

Дали сама ще се позная?

Ще ме познае ли света?

Къде изгубих радостта,

по пътя си ли я забравих?

Просяк на любов допуснах в своята душа

и там да проси го оставих

Нещо ми липсва, както когато търся Бога,

всеки ден в мен умира и ражда се нова тревога.

Като голо дърво съм без обич -

без листа, няма ги даже и клоните,

изоставена в сребърна пуста гора,

да отброявам до края годините

Пада снегът, мъглата изчезва,

виждам открито мечтите си,

с уплах премигвам

и студът ме прорязва,

отсреща поглеждам

и заплакват очите ми.

Призрачно прозрачно

природно дихание,

думите скрити са,

а Любовта - честолюбие.

Дърво съм тогава - със корен Страдание,

чакащо плахо онова милосърдие... (твоето)