Дори не зная как да страдам,
зная само тази мъртва хладина.
Дали сама ще се позная?
Ще ме познае ли света?
Къде изгубих радостта,
по пътя си ли я забравих?
Просяк на любов допуснах в своята душа
и там да проси го оставих
Нещо ми липсва, както когато търся Бога,
всеки ден в мен умира и ражда се нова тревога.
Като голо дърво съм без обич -
без листа, няма ги даже и клоните,
изоставена в сребърна пуста гора,
да отброявам до края годините
Пада снегът, мъглата изчезва,
виждам открито мечтите си,
с уплах премигвам
и студът ме прорязва,
отсреща поглеждам
и заплакват очите ми.
Призрачно прозрачно
природно дихание,
думите скрити са,
а Любовта - честолюбие.
Дърво съм тогава - със корен Страдание,
чакащо плахо онова милосърдие... (твоето)
© Радост Вълчева Todos los derechos reservados