Гледам те и чак не ми се вярва –

колко много посребря,

по лицето, детско нявга,

пътя виждам извървян.

Хилядите радости, неволи,

още помня до една,

мрежата от спорове, тревоги,

разплетена с усмивка на уста.

Срещнахме, изпратихме чедата,

наше щастие, тъга,

побеля на теб брадата,

а къщата ни опустя.

Още чувам нощем глъчка,

от вечерите край дъба,

по лицето всяка бръчка,

от щастието е следа.

Едно не се е променило –

още ме разсмиваш с плам,

още става ми най-мило

щом очи отворя ти да бъдеш там!