Гледам те и чак не ми се вярва –
колко много посребря,
по лицето, детско нявга,
пътя виждам извървян.
Хилядите радости, неволи,
още помня до една,
мрежата от спорове, тревоги,
разплетена с усмивка на уста.
Срещнахме, изпратихме чедата,
наше щастие, тъга,
побеля на теб брадата,
а къщата ни опустя.
Още чувам нощем глъчка,
от вечерите край дъба,
по лицето всяка бръчка,
от щастието е следа.
Едно не се е променило –
още ме разсмиваш с плам,
още става ми най-мило
щом очи отворя ти да бъдеш там!
© Петя Маркова Todos los derechos reservados