Прободох тишината, тихо изравяща

смислите на мойто съществуване.

Тя се сви в кълбо - безшумно злепоставена -

бавно се отдаде  на тъгуване.

Дали прочетох - в погледа - или отгатнах,

че не иска вече да живее с мен?

Не иска. Явно съм ú твърде непонятна.

С мен не може да разкрие себе си.

Но сега аз не мога - безрезервно слаба

и безсилна - да я понеса в ръце.

A вече вкъщи аз отдавна нямам сабя,

която да пробива и сърце.

В едно бездумие се ражда свободата

да решиш дали да бъдеш, или не.

И решавам на живота да съм вярна.

Тишината... ще възкръсва и без мен.