Облакът тъжен от чашата да излеем,
вино слънчево догоре да налеем,
за непобедимата любов да пием,
несбъднатото минало да изтрием.
Да простиме щедро на съдбата,
че чупливи са в дъжд крилата,
че невинаги любовта е с цвят бял,
но само с нея изгревът е оцелял.
Без нея вечна нощ ще е на земята,
невидима ще отминава красотата
и дори, когато пролет уханно цъфти,
черен воал ще я краде от нашите очи. ...