Облакът тъжен от чашата да излеем,
вино слънчево догоре да налеем,
за непобедимата любов да пием,
несбъднатото минало да изтрием.
Да простиме щедро на съдбата,
че чупливи са в дъжд крилата,
че невинаги любовта е с цвят бял,
но само с нея изгревът е оцелял.
Без нея вечна нощ ще е на земята,
невидима ще отминава красотата
и дори, когато пролет уханно цъфти,
черен воал ще я краде от нашите очи.
Ще са в плен сърцата на вечна зима,
без любовта няма и песента да я има,
тъжни и безлични ще са нашите дни,
от сивото небе несбъдване ще вали.
Ще агонизират мечтите във вечен лед,
даже да горчи, няма да я заменя с мед,
който краси добродетелната витрина,
без да ми пука с радост ще го отмина.
Защото дори понякога да е горчива,
любовта е еликсир, който сладко опива,
без нея животът е като ваза без цветя,
тя е свят олтар от многоцветна светлина.