Сънувах сън.

Бе  сладко- кисел.

Накрая загорча.

Защо ли?

Ех, не помня нищо!

Вън птиче зацвърча…

Сънувах синя незабравка.

Кой, кой я сложи там?!

Днес нямам спомен

и заплаках…

Май спомних си!?

Не знам!

Полека спомени

се връщат…

Ти, синеоки мой!

Къде си?

Спомен ме прегръща!

Върни се,

мой герой!

Сънувам ли?!

Зловещо беше!

Чух смях -

ехиден, зъл…

и се събудих.

Вън валеше…

Не съм ли

сомнамбул?!

Разсънена,

треперех цяла…

Сама.

Тъй страшно бе!

Аз знам, че още,

незабравке,

си нашето

небе!

Сега ме гледаш,

ненагледна,

със погледа му

син!

Навън – прекършен -

слънчогледа

подсмърчаше

самин...

Литатру

София

01. 01. 2019