Дивият лес днес пак с въздишка разказва

легенда красива за птиче незнайно,

загинало кротко  във тиха забрава

за любов свята, това чувство омайно.

Живяло то в радост, безгрижност,

без да знае що е ни болка, страдание

до деня, в който отнякъде в близост

дочуло зова на нечие горко ридание.

Под клонака с две ръце глава обгърнал,

седял в тревога смъртна блед студент -

в сълзи и размисли жестоки бил помръкнал

и книгата безмълствала до него в тоз момент.

И славеят прекъснал свойта песен звънка,

заслушан в стона тих, във таз дълбока драма -

една любов несподелена и ни една червена роза вънка,

която в щастие да свърже непримирими млади двама.

А розата червена била нужна само

като залог за танц един на вечерния бал -

мираж за него да докосне крехкото й рамо,

на лицето младо - нежния овал.

Но зима суха вред била смразила

на всеки храст живителния сок

и всякаква надежда потопила

в лениво тътнещия се скрежен поток.

Покрусен славеят застинал,

пронизан бил от чужда скръб,

но в миг решително политнал

за любовта да дири волен път.

Летял и търсел, гледал, но накрая

открил храст розов гол един, а той

растял пред глухата и празна стая

на мъченика млад без миг покой.

Поело глътка смелост птичето присвито,

с сълза изпратило то слънчевия диск -

студ, вятър, тъмни сенки, все по-тихо,

природата очаквала небивал риск.

Гръдта си топла славеят притиснал

о най-големия и остър хладен шип,

дълбоко досами сърцето той проникнал,

разляла се кръвта, настъпил страшен взрив.

Запяло птичето с гласа си меден

най-прелестната песен за любов -

за нея, истинската, дето и живота ценен

да отдаде без мисъл всеки е готов.

А шипът се забивал по-дълбоко

и по-далеч летяла песента

и Господ гледал даже отвисоко

с усмивка блага, кротост и тъга.

А розата цъфтяла и цъфтяла,

покривала се със багри, аромат,

природата притихнала не спяла,

прощавала се с милия си брат.

Настъпила зора мъртвешки бледа,

пробудил се студента мъченик,

съзрял обаче грейналата роза ведра,

усмивка украсила скръбния му лик.

Дотичал той със розата в ръката,

от щастие задавен в този миг,

да търси милата, почукал на вратата -

усетил нож, посечен бил без вик.

Защо била й нужна роза?! Даже

на роклята й също зле стояла,

пари и почест никой няма да откаже -

това и тя така добре ценяла.

Отчаял се до смърт студентът беден,

захвърлил цветето и стъпкал във калта,

за него всъщност шансът бил последен -

защо да търси вече любовта...

За него вече призрачни били представи

понятия като любов и вярност, жертва, красота,

и книгите като че ли били най-прави

да дирят логика в разумните неща...

А леден дъжд се сипел от небето

и студ, и мраз, пак кал и скука,

и никой не поглеждал там, където

на тление и птиче трупче и красиво цвете

                         захвърлени били в боклука...

Русе, 30 март 2007