В косите й се бе посипал сняг. Отдавна бяха побелели. И само тъжните очи говореха за чувства непогребани. И тя бе млада, бе жена – красива, истинска, незабравима... Отдавна тъне в самота и пита се: “Защо съм още жива?” Смъртта е нейната надежда, единствена утеха, тъй бленувана. Но все не идва, все я отминава...
Къде си, младост, завинаги изгубена? Къде изчезна слънцето? Полята с меката трева къде са? Къде отиде любовта? Ще видя ли пак нашата луна? Как искам да изчезна, да се изпаря! Как искам да съм утринна роса и първа сутрин да усещам трепета на двама влюбени...
Отдавна тук дошла е старостта... Челото с бръчки е покрито... Но тя мечтае – все така сама за любовта, която всяка нощ сънува. Снегът безмилостно е навалял в косите... Тя няма да дочака пролетното слънце да върне блясъка в очите, да влее нова кръв в разбитото сърце...
Една от любимите ми източни истини, (още от времената на древна Персия) е - "Една жена е млада, докато знае, че някой я обича! Един мъж е млад, докато може да обича!"
В интерес на истината, беше написано в момент, когато бях изгубила надежда и желание за каквото и да е. Човек изпада понякога в подобни състояния. Тогава чувства, че няма изход от ситуацията и че съществуването му е напълно безсмислено. Чувството да си нежелан и непотребен е убийствено. Хубавото е, че след бурята идва слънце (колкото и клиширано да звучи)
Блокирането на рекламите (Ad Blocker) е в нарушение на правилата за ползване на платформата! Добавете сайта в списъка с изключения във Вашия Ad blocker!
Може да избегнете показването на рекламите, като направите дарение и получите статут на ВИП потребител/Автор ПЛЮС.
Животът едва започва на 40!