Вдишвам нощта.

Асфалтът напоен е като гъба

със ароматна пролетна вода

и острота на изгорял бензин.

И мирисът на мократа трева

промъква се във топлата ми стая

като единствен гостенин среднощен,

най-истински от всички.

Търся нощта,

и небето се превръща в струйка дим във вятъра - 

индигово и покрито с отблясъци от Млечния път,

единствен ориентир за някой далечен моряк,

от друго време, без карта и компас,

търсещ Полярната звезда

сред облаците,

които все повече и повече напомнят тъмен захарен памук.

Слушам нощта.

Загубена като лист по вятъра,

самотна птича песен се закача по клоните,

ведно с шумния плисък на автомобилни гуми

в щастливи по детински локви,

опръскали вратите на колите с кал

и радостни от собствената си закачка,

невинна и почти незабелязана.

Неусетно поемам нощта.

Звездите са безмълвни песъчинки, 

които слънцето таз сутрин ще приспи

в тропическите си, но сънени прегръдки.

Времето тича неистово по парапета.

Аз съм нощта - 

единствена безкрила птица, 

поспряла миг на стария прозорец.