Нека ти разкажа за луната
и нейната тъжна съдба.
Всеки път щом изгрее зората,
луната плаче и остава сама.
Ти я виждаш красива и бяла,
наобиколена от милиарди звезди.
Ала душата ù е тъй изтъняла,
а очите ù плуват в сълзи.
Тя мечтае за слънцето вечно
и по цели нощи не може да спи.
Ала то е все тъй далечно,
тя няма как да го доближи.
Тъжно е как се обичат,
как все пак са се зърнали те,
но животът безропотно ги обрича
на мъки и усамотение.
Луната е все със звездите,
а слънцето около облаци стои.
И няма ли да свършат бедите
на тези клети сродни души?
Нека ти разкажа за луната
и нейната тъжна съдба.
Вечер е, и тя отново плаче,
че е наказана да е сама.
© Мия Марс Все права защищены
Нямам възможност в момента да погледна и прозите, но стиха е достатъчно убедителен да го направя!