Нека ти разкажа за луната
и нейната тъжна съдба.
Всеки път щом изгрее зората,
луната плаче и остава сама.

Ти я виждаш красива и бяла,
наобиколена от милиарди звезди.
Ала душата ù е тъй изтъняла,
а очите ù плуват в сълзи.

Тя мечтае за слънцето вечно
и по цели нощи не може да спи.
Ала то е все тъй далечно,
тя няма как да го доближи.

Тъжно е как се обичат,
как все пак са се зърнали те,
но животът безропотно ги обрича
на мъки и усамотение.

Луната е все със звездите,
а слънцето около облаци стои.
И няма ли да свършат бедите
на тези клети сродни души?

Нека ти разкажа за луната
и нейната тъжна съдба.
Вечер е, и тя отново плаче,
че е наказана да е сама.