Когато сутрин съмва
и слънцето се стели
над божията карта,
в тесните предели
светът се озарява
и някак си изглежда,
че рабите безгласни
за миг поне проглеждат. 

Рисува то човеци
със шарени пастели,
превръща ги в картини -
от сенки черно-бели.
Невинно ги приклещва
във рамки белоснежни,
които не разбират
и вечно пренареджат. 

Когато падне залез
и ледени потери
се стрелнат по земята
като безброй химери, 
слънцето навлича 
зимните одежди
и тихичко се свива
в черупка от надежда.