Пленен към слънцето поглежда,

разперва нежни си криле

и без дори да се оглежда,

забравя родното поле.

Светлината нежно го прегръща,

приказка след приказка чете,

мислите злокобни тя превръща

в по-невинни от дете.

Когато мракът надделее,

отново тишината зазвъни 

и сърцето от скуката прелее,

образът отново се мени.

Сред полето изоставен,

поглежда към земята той

и в позната ситуация поставен,

отново бидейки в застой.

Но дори и в тъмнината,

надеждата галено шепти,

оставяйки само красотата

дори и на най-бледите мечти...