Пленен към слънцето поглежда,
разперва нежни си криле
и без дори да се оглежда,
забравя родното поле.
Светлината нежно го прегръща,
приказка след приказка чете,
мислите злокобни тя превръща
в по-невинни от дете.
Когато мракът надделее,
отново тишината зазвъни
и сърцето от скуката прелее,
образът отново се мени.
Сред полето изоставен,
поглежда към земята той
и в позната ситуация поставен,
отново бидейки в застой.
Но дори и в тъмнината,
надеждата галено шепти,
оставяйки само красотата
дори и на най-бледите мечти...
© Ивона Вълчева Todos los derechos reservados