Отдавна пътища погубени, като на снимка,
асфалтово се лющят в жълт нюанс…
Отдавна бурени във цветната градинка,
без капчица човешки толеранс,
обхванали са хризантемите и цветовете
и техните оловносини близалца,
останали без въздух хладен в дробовете,
посърнали под острите живачни стъкълца…
Живак сърдечен, капещ от душата,
в неспирен ток от горящи и отровени телца!
В отчаян ход да се затвори рана по ръката,
издялана от късчета на ледените ни сърца…
Недей налива повече от твоята отрова
в отворената рана. И острият камшик,
който в своите увиващи се жилави окови,
се пръсва сред отчаян от тревога вик,
сред писъка на всички не спиращи стихии…
Пред погледа на капещия в погледа ми дъжд,
недей да правиш своите отчаяни магии,
защото човек се влюбва истински веднъж…!
© Христо Стоянов Все права защищены
макар, че ме натъжи..