Морето неспирно шуми,

бавно нашепва молитви

и някъде дълбоко в твойте очи

виждам само спомен от дните предишни.

Къде е онази тъга?

Къде е онзи шум на тревата?

Къде е онази луна,

която ме води към светлината.

Къде е нощта, в която си ти,

къде съм и аз, може би съм от сива мъгла изтъкана.

Къде останаха мойте мечти,

в прашинка самотна, отнесена от океана.

Защо само бледо мълчиш,

върни се при мен, припомни ми,

колко нощи така ще грешиш...

ще се превръщаш в сенки неумолими.

Протегнеш ли към мене ръка,

изчезваш в миг и в самотата

остава сама моята слаба душа,

поробена до гроб да те чака.

Върни ми това, което ти ми отне,

върни ме на мене самата.

В дълбокия глас на твоя шепот смутен

долавям отзвука на тишината!