На Ралица Ковачева
Гледам небето от кръстове звездни запалено
и Невъзможното, търсещо в него цвета си...
Тъмен, денят е понесъл живота нанякъде
и е оставил стаените, втренчени в себе си къщи.
Може би сигурно в тази минута единствено това е,
че ще се върна отново на камъка с теб да приседна,
тъй както споменът вечно приседнал остава -
кратък кристал върху бялата сол на морето.