Зад старата пропукана къща, 

оттатък сухия кладенец,

растат две череши  и всяка, 

усукана, люспеста, 

сърдито прегръща сестра си.

Стволове едри, забити здраво в земята, 

по тях избили сякаш рубини – капки  смола.

 До боговете свои  от там качват се мравките,

по кората им слиза понякога и самата Луна.

 А всяка утрин между клоните сплетени 

слънцето спуска се с крилата на шепа врабци  

и узрели като устни на влюбена циганка, 

целува там – черешовите обици.

Ала  не вярвам да помнят черешите още

устните топли и зъбите бели  на едно десетгодишно момче, 

от тогава останали са по кората само  следите от ножа

и сълзите, попили в  името – Антим.