Спомените, оставени далече назад,

понякога обичат да се връщат,

да пият пак от наш'то здраве,

със настоящето да се ръкуват и прегръщат.

Споменът ни, оставен далече,

е хрътка – също толкоз бързо ни намира

и всеки спомен е в мъгла облечен;

ослепеем ний за малко, после той умира.

Но сякаш стар приятел ни е бил

и всеки път ний горестно скърбим,

и често пъти погледът ни става сив, унил,

защото във душите си молитви пак за него ний редим.

Съзнанието е най-страшния ни враг,

със него заедно градим и рушим.

Съзнанието утре спомен ще ни прати пак

за могилите, що днес строим.