Спомените, оставени далече назад,
понякога обичат да се връщат,
да пият пак от наш'то здраве,
със настоящето да се ръкуват и прегръщат.
Споменът ни, оставен далече,
е хрътка – също толкоз бързо ни намира
и всеки спомен е в мъгла облечен;
ослепеем ний за малко, после той умира.
Но сякаш стар приятел ни е бил
и всеки път ний горестно скърбим,
и често пъти погледът ни става сив, унил,
защото във душите си молитви пак за него ний редим. ...