Сълзи в копринена кърпа. 

Завеси сиви от дим. 

Последно от фаса си дърпа

и захвърля го върху персийски килим.

„Влез, не се страхувай!” – каза.

„Този път няма да се бия.

След малко ще изляза.

Само уискито си да допия”

Пристъпих нервно,

малко плахо дори.

А той с движение лежерно:

„Заповядай, седни.”

Седнах с треперещи коленè

на прашно червено кресло.

Опитах се да го погледна поне,

но не успях, незнайно защо.

Стоеше пред мен като мираж.

„Хайде момиче, давай без страх”

Вдишах дълбоко и набрах кураж,

за да погледна в очите своя грях.