Сълзи в копринена кърпа.
Завеси сиви от дим.
Последно от фаса си дърпа
и захвърля го върху персийски килим.
„Влез, не се страхувай!” – каза.
„Този път няма да се бия.
След малко ще изляза.
Само уискито си да допия”
Пристъпих нервно,
малко плахо дори.
А той с движение лежерно:
„Заповядай, седни.”
Седнах с треперещи коленè
на прашно червено кресло.
Опитах се да го погледна поне,
но не успях, незнайно защо.
Стоеше пред мен като мираж.
„Хайде момиче, давай без страх”
Вдишах дълбоко и набрах кураж,
за да погледна в очите своя грях.
© Тита Всички права запазени