Едно люлеещо се пред прозореца кресло,
Карирано одеяло върху безсилните крака.
Един следобеден лъч се размазва на стъклото.
Навън се сипе порой от разноцветни листа.
Толкова романтична ли е старостта?
Като в уютен филм за отминали времена.
Ще имам ли чаша с уиски и пура в ръката,
Когато няма да ме държат вече краката?
Ще седя ли вечер на верандата
С внуците или по-вероятно сама?
Ще гледам ли как се движат облаците,
Наслаждавайки се безмълвно на старостта?
Ще остарея ли? Карирано одеяло, самота.
Недопушена пура, несподелена любов.
Животът е само едно излишно тяло.
Чаша уиски, куршум и ... ново начало!
© Ваня Накова Все права защищены