ТЯ:
Аз пиша просто редове,
наужким, може би... така.
От суета ли, от шега,
неволно нещо ме зове.
Не спира моята ръка,
дори не е и мадригал.
За никого е, но сега
ще отлети със гълъб бял.
О, птичко моя, полети
и с този стих върни се ти!
ТОЙ:
Не зная откъде св взе
и на прозореца ми леко
кацна гълъбченце меко,
на крачето с писъмце.
Кой го прати отдалеко
да се рее безполезно?
Ала щом е тук, човеко,
поздравявам те и честно
пожелавам ти лек ден
с нови редове от мен.
ТЯ:
Цяла нощ не спах. Луната -
тих свидетел ми е тя.
В мен разцъфваха цветя
и не вярвах аз самата.
Как възможно е? Случайно
лисчето ми отлетя,
а се върна друго. Тайно
сякаш нещо запламтя.
Не очаквах. За стиха Ви,
благодарност не се бави!
ТОЙ:
Дама сте! О, аз тогава
в миг целувам Ви ръката.
И макар и непозната
пак поклон Ви се отдава.
Чувствам аз, да си призная,
от лисчето топлината.
Искрено безкрай желая
да блестите с красотата.
Име имате си Вие,
но защо ли то се крие?
ТЯ:
Любопитно е. Разбирам.
Същото и в мен е... Да!
Обладава ме мечта...
и в съня си аз не спирам
да пътувам запленена.
Но боя се... утринта
с друг език е откровена.
Трезва е реалността...
Ти поет си, знам... И с име
от сърцето назови ме!
ТОЙ:
Както искате! Но вече
Вие няма да сте " Вие '' .
Нов живот ще се открие,
с мен ще тръгнеш надалече.
Ще те нарека " Любима "
и ще бъдем само ние.
Обич в стихове ще има,
пролетта ще ни покрие
с най- уханна, свежа сила.
Фея чудна ти си, мила!
ТЯ:
Мой поете, непознати,
думите ти са балсам.
Ти отвеждаш ме във храм -
там, отвъд - и любовта ти
гали ме с небесна жар.
Ти води ме... по- натам,
где звездите греят с дар,
с неугасващ, вечен плам.
От душата си копнея
с твоята душа да слея.
ТОЙ:
И не може да е друго,
по- желано и красиво.
Блян ли е? Не е... Щастливо
твоят зов е в мене, чух го...
Как сърцето ми тупти
с твоето, усещам... живо.
И мелодия звънти
с ангелска любов свенливо.
Гълъбче отлита бяло
пак с послание изгряло...
© Асенчо Грудев Все права защищены