28 янв. 2013 г., 00:12

Страхът 

  Поэзия
522 0 0

Страхът - това проклето чувство,
по хладните ми пръсти пак пълзи,
а да си смел - това е чиста форма на изкуство,
като да бъдеш сянка без следи.

 

Страхувам се, това не те ли плаши?
Не те ли плаши всяка форма, всеки глас,
страхувам се дори от спомените наши,
страхувам се да съм сама във късен час.

 

Страхувам се така, както луната 
страхува се от идването на деня,
и както всяка сянка се бои от светлината,
страхувам се сама напреде да вървя.

 

Нима това не притежават всички,
изкуството да си уплашен и да те е страх,
и може ние някак си да сме различни,
но в пръстите на този страх сме само прах.

 

Прашинка само, лъч лунна светлина,
едва сама успяла да обгърне,
с последните искри сияние и светлина,
света, преди искрата да угасне.

 

И глътка въздух хвърля върху морната трева,
едва успяла тя сама да си почине,
последната искра на залеза от светлина,
преди небето топло да изстине.

 

А после песен за нощта,
за звуците на тишина под нощем ритъм,
ще ми разкаже тя, прашинката, сама,
и даже без да се налага да я питам.

 

Ще бъде тихо всичко между нас,
измитите стъкла ще слушат притаени,
и тихичко така до сутрешния час,
когато тя последна глътка въздух ще поеме.

 

Та тя е само сянка на страха,
и като плячка в паяжината му уловена,
ще си отиде моята прашинка сутринта,
защото вече аз ще бъда смела.

© Стела Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??