Снегът навън напомня на молитва,
прошепната от устни на свещеник,
площадите са тихи, много тихи,
мълчат ненужно даже ветровете.
Небето е студено. Като камък.
Мъглите във очите му пируват,
дърветата са голи, мостът - празен.
забравени скамейките тъгуват.
Прозорците във стаята са тъмни,
мъждука светлината избледняла,
студът сковал е думите в прегръдка,
сама съм, ти си тук... Дали сме двама?