Светът се ражда пак и пак пред мен,
а аз – окован безсрамно,
в безсрамно тяло,
слушащ все така мелодията
от твойта звучна арфа.
И през мен прелита пак и пак,
спомена за другото ми аз.
И не една – милион,
като целувки нежни,
парещи до болка,
пробиват тез окови
с непорочната си мисъл.
И будят се за нов живот,
За нова мисия.
Като месия съм за мене,
като беден просяк
или просто едно бебе,
плачещо, дишащо,
живеещо (безспирно)!
Стара майка, млад войник,
чувствам във сърцето си
всичко, във един миг,
част от цялото, неделимо,
без предел или точна цел,
неопределимо.
От смъртта по-тайно
и по-безкрайно от живота.
О да!
Губя се, и пак се раждам!
Оставам за да се открия
не като човек
ами като цялата Вселена.
Способен съм на всичко –
Да, аз съм безграничен.
© Никола Николов Все права защищены