СЪДБА

Какво е Животът, каква е целта?

Въпросите вечни на тази земя.

Имаш ли мисли, понякога за това,

защо появил си се на света?

Раждаш се с плач и душата ти стене.

За нея земен живот е като бреме.

Начеваш със сълзи, но отваряш очи.

И съпка по стъпка живота следиш.

Млад си, духът ти търси и гориш.

Душата ти иска и смело летиш.

Гониш, бориш се и пламтиш.

Твое е времето и... не пестиш.

Силен и млад, тъчеш нишките на съдбата,

по пътеки без начало и край.

И рисуваш със цветове на дъгата

по платното картината на любовта.

Пътища много и си като окрилен.

Ти уловките следваш ден подир ден.

Радост и сълзи редиш в безкрая,

като частици от пъзел вселенски слепен.

Смел си, изграждаш и разрушаваш.

В кръговрат даваш и получаваш

Попадаш в миговете на тъмнина,

за да стигнеш отново до светлина.

И стискаш и мъчиш душата си своя,

жадуваща за безмерната свобода.

Да я вкараш в релсата на живота,

без да ù даваш полагащи се права.

Тя, милата, се подчинява,

макар че обричаш я на самота.

И се опитва да ти подава знаци

за пътя на твоята лична съдба.

Години, години летят, преминават.

Едни като тих ручей, други като буйна река,

и сезони менят се, днес е топлото лято,

утре, неусетно хладна, дошла есента.

Сребърни нишки в косата подсещат,

че пред прага на зимата си сега.

Тя съдбата си шепнеше, шепнеше.

Нямаше кой да я чуе във суета.

Тя, неизбежната съдница наша,

с грижа за крехката ти душа,

сега тихичко те изпраща

и ти готви среща със самота.

Спомени нижат се в мрежата на съня.

Като слънце и облаци през деня и нощта

миналото тича, разперило е криле,

без да докосне закърнялото ти сърце.

И въртиш се в кръга на живота,

като в парка на виенското колело.

То е цялата, наша мила съдба,

всичкото чудо, събрано в едно.

И тъй с годините през живота

открехвал си бавно заспалите сетива.

Безмилостно времето те докосва

с надежда и вяра една,

че съдбата ще ти е благодарна,

макар и зрънце да посадил си от

ЛЮБОВТА!

Марикуза

Атланта

10.12.2010