СЪДБА
Какво е Животът, каква е целта?
Въпросите вечни на тази земя.
Имаш ли мисли, понякога за това,
защо появил си се на света?
Раждаш се с плач и душата ти стене.
За нея земен живот е като бреме.
Начеваш със сълзи, но отваряш очи.
И съпка по стъпка живота следиш.
Млад си, духът ти търси и гориш.
Душата ти иска и смело летиш.
Гониш, бориш се и пламтиш.
Твое е времето и... не пестиш.
Силен и млад, тъчеш нишките на съдбата,
по пътеки без начало и край.
И рисуваш със цветове на дъгата
по платното картината на любовта.
Пътища много и си като окрилен.
Ти уловките следваш ден подир ден.
Радост и сълзи редиш в безкрая,
като частици от пъзел вселенски слепен.
Смел си, изграждаш и разрушаваш.
В кръговрат даваш и получаваш
Попадаш в миговете на тъмнина,
за да стигнеш отново до светлина.
И стискаш и мъчиш душата си своя,
жадуваща за безмерната свобода.
Да я вкараш в релсата на живота,
без да ù даваш полагащи се права.
Тя, милата, се подчинява,
макар че обричаш я на самота.
И се опитва да ти подава знаци
за пътя на твоята лична съдба.
Години, години летят, преминават.
Едни като тих ручей, други като буйна река,
и сезони менят се, днес е топлото лято,
утре, неусетно хладна, дошла есента.
Сребърни нишки в косата подсещат,
че пред прага на зимата си сега.
Тя съдбата си шепнеше, шепнеше.
Нямаше кой да я чуе във суета.
Тя, неизбежната съдница наша,
с грижа за крехката ти душа,
сега тихичко те изпраща
и ти готви среща със самота.
Спомени нижат се в мрежата на съня.
Като слънце и облаци през деня и нощта
миналото тича, разперило е криле,
без да докосне закърнялото ти сърце.
И въртиш се в кръга на живота,
като в парка на виенското колело.
То е цялата, наша мила съдба,
всичкото чудо, събрано в едно.
И тъй с годините през живота
открехвал си бавно заспалите сетива.
Безмилостно времето те докосва
с надежда и вяра една,
че съдбата ще ти е благодарна,
макар и зрънце да посадил си от
ЛЮБОВТА!
Марикуза
Атланта
10.12.2010
© Мария Кузманова Todos los derechos reservados