Вратата тихичко отваряш
и нахълтваш в стаята при мен.
Но вратата не затваряй.
За да излезеш лесно някой ден.
Бавно сядаш в мекото кресло.
И нежно галиш буйните коси.
Едва усещам – сякаш с пауново перо.
Разкриваш красотата между нас, но дали?!
После леко ставаш и магията се свършва.
Перцето не оставяш и сърцето ми изтръгваш.
Започваш със „Обич...”, но свършваш със „Сбогом”.
Тихичко излизаш и вратата след себе си затръшваш.
И тъй със съдбата си предопределена оставам насаме,
с надеждите приключвам, но за да не страдам раздвоена,
ставам и вратата съдбоносна след теб два пъти заключвам!
© Валка Все права защищены